Често получавам въпроси за добър психиатър в Пловдив. Човекът, към когото насочвам интересуващите се е д-р Асен Бешков. С него работя вече около три години. Беше ми препоръчан от мой приятел и колега, клиничен психолог с богат опит в психиатрията. След положителните отзиви, които получих от своите клиенти, запазихме сътрудничеството си.  Ето как д-р Бешков коментира своята работа и настоящата обстановка и споделя полезни навици за справяне със стреса.

 

Какво Ви носи най-голямо удовлетворение в работата?

 

Не е просто едно нещо. Разбира се, най-лесно и очаквано би било да кажа помощта, ефекта и резултата от лечението, повлияването, позитивната промяна у пациента, благодарността и признателността. Но мога да добавя и интелектуалното любопитство, стимула от различната история, индивидуалните различия при пациентите и клиничната ситуация, целия процес на интеракция с пациента…

 

По какви проблеми най-често се обръщат към Вас пациентите?

 

Обичайните за амбулаторната, кабинетната, както често я наричаме психиатрите „малката“ психиатрия – тревожни и депресивни състояния, различни невротични реакции, процеси и развития, обсесивно-компулсивно разстройство, личностови и развитийни кризи, разстройства в адаптацията към различни стресори, зависимости – към алкохол, други психоактивни вещества, особено стимуланти и канабиноиди, но и поведенчески, най-вече хазартна. През последната година, като че ли, най-голям е делът на паническите и генерализираните тревожни разстройства, соматизационните и хипохондричните разстройства. Разбира се, има и пациенти с психози – шизофрения и остри психотични разстройства.

 

Кой е най-любопитният случай от Вашата практика?

 

Не бих желал да отграничавам и експонирам такъв. Психиатрията е изключителна богата на пациенти, патология, проблематика, случаи и случки специалност, да не говорим, че е „голяма“ и „малка“, съответно болнична и извънболнична. В никакъв случай обаче не бива да се отнасяме към нея като към нещо екзотично, екстравагантно, забавно, мистично, т.н., за да не внасяме профански циркаджийски елемент, който само би засилил стигмата в областта и би ни приближил до традицията на Викторианска Англия, където и когато „глезени“ аристократи са посещавали убежищата и приютите за психично болни, за да се забавляват с „изложба“ на „луди“. Често студентите са с нагласа тип „Няма ли нещо по-интересно?“, мислейки си за буйстващи, пеещи, танцуващи, кривящи физиономии и т.н. болни, все представи, насложени от филми, литература – общи, лаически, елементарни асоциации, да не кажем стереотипни клишета.

 

В този смисъл бих предпочел и да избягвам думата „любопитство“, съответно „любопитен случай“, може би, защото носи и по-негативни конотации, особено в сравнение с например „интересен“, което има връзка и с интелектуалния, познавателния, академичния интерес. Имал съм агресивни пациенти, вкл. такъв, който изпадна в двигателна възбуда в кабинета; и заплашващи, и прегръщащи от благодарност или просто защото търсят емоционална близост; и млади, и стари;и ученици, и работещи; консултиращи се за проблеми, свързани със сексуалната ориентация и идентичност; не са малко и родителите и роднините, които посещават кабинета за консултация за техни близки.

 

Често казвам, че психиатърът трябва да е в известнастепен и актьор, при това умел, защото може да му се наложи да влиза в рамките на часове, в един и същи ден, в ролята на изслушващ, взаимодействащ с и помагащ на хора с толкова различни състояния – от депресия до мания, което е като прескачане, но за минути, от Северния полюс до Екватора, ако мога да използвам подобна географско-екологична-температурна метафора; от деменция, при която властва недоумението, объркването и неразбирането, до паническото състояние, когато пикът на емоцията на страха достига небесата, отново метафорично. Та тук завъртам колелото и се връщам на отговора, че не, няма как, поне за мен, или във връзка с всичко споменато не бих желал да избирам най-любопитен  случай от практиката ми.

 

Пострада ли психичното здраве на българите след ограничителните мерки?

 

Няма как да не се отразят, не само на българина, а навсякъде. Животът в постоянни условия на несигурност, неяснота, промени, ограничение, изолация неминуемо се отразява. Наблюдаваме нарастване на отключените тревожни и депресивни реакции и състояния, както и влошавания на предишни такива. В психиатрията отдавна сме наясно със значението на социалната изолация за нарастването на негативните мисли и депресивното настроение, а несигурността и честите промени пък корелират с тревожността. Цялостно напоследък живеем в условия на колективен стрес, към които ни се налага динамично да се адаптираме; за по-уязвимите сред нас това никак не е лека задача и неминуемо води до последици.

 

Как запазвате здравия разум при работата с душевно болни?

 

Любим въпрос на приятели, познати, роднини, но и медии. Едно условие за това е чувството за хумор. Често казвам и на студентите, че загубата на чувството за хумор е белег за загуба на психичното равновесие и обратно, възвръщането му често е симптоматично за настъпващо подобрение, особено при депресивно болни. Неслучайно хуморът е сред т.нар. „зрели“ психологични защити, а и дори има термина „смехотерапия“. Хуморът ни помага да се дистанцираме, да погледнем по-зряло, обективно, трезво на проблема, намалява напрежението и стреса, особено в ситуации с повече хора. А подобно дистанциране е също необходимо условие за запазване на емоционална стабилност и здрав разум. Можем да го наречем философско дистанциране, съзнаваща и себесъзнаваща рефлексия. Близко е до критичната нагласа, но без прекомерен, възпрепятстващ емпатията и разбирането скепсис. Това е нещо, което при мнозина е даденост, но може и да се развива, да се „култивира“ с опит и тренинг.

 

Старая се и никога да не забравям, че сам съм избрал психиатрията, съответно и спецификите на тази специалност, а това включва и пациентите и техните проблеми. Друго важно нещо е, разбира се, оптималната почивка, при това такава, която е изпълнена с любими дейности, времето извън работа. За всеки човек работят различни неща. При мен действат четенето на художествена литература, времето извън града, особено в планината, времето с приятели, гледането на спорт и филми.