Като чуете „психолог“ вероятно си представяте онзи хладнокръвен, сериозен образ на човек, който непрекъснато кима отзивчиво и задава трудни въпроси. Е, донякъде може би сте прави, но психолозите също са хора и изпадат в смешни и неловки ситуации.

Едно от хобитата ми, свързано с моята работата, е да наблюдавам реакциите на хора, които за пръв път се сблъскват с идеята за психотерапия. Сред тях има редица абсурдни, нелепи и забавни вярвания. Ето някои от най-честите:

„Ти си психолог? Няма да изляза с теб!“ 

Случи ми се за пръв път в университета – още дори не бях станала психолог. Група студенти, сред които няколко мои приятели се уговаряха да излизат след лекциите на по питие. Приятелите ми ме представиха, а едно от момчетата, с които се срещах за пръв път, попита в коя програма съм записана. С гордост заявих „Клинична психология“. „О, няма да изляза с теб довечера“ светкавично ми отговори той.

Учудването ми беше голямо, а когато полюбопитствах за причините, той ми обясни, че не иска цяла вечер да не може да се отпусне, защото ще анализирам всичко, което прави – от това как си държи чашата до момичетата, с които се закача – и ще му правя забележки. Е, в онзи момент не се заех да му обяснявам, че ние психолозите също сме хора и обичаме да разпускаме. Да, може би сме малко по-наблюдателни от другите, но заключенията си ги пазим за себе си.

„Какво си мисля в момента?“

Веднъж се озовах на едно салса парти с много готини хора, които танцуваха и се забавляваха цяла вечер. Когато се умориха си поръчаха по нещо освежаващо и седнаха на бара. Понеже ме разпознаха като ново лице в обкръжението им, започнаха да ме разпитват коя съм, с какво се занимавам и танцувам ли. Обясних, че са ме довели общи приятели, не танцувам и съм психолог. „Я, колко интересно, добра ли си? Какво си мисля в момента?“ Стана ми толкова смешно при този въпрос, че за малко да си разсипя коктейла върху човека, който го зададе. Разбира се, после му обясних, че не съм оракул и не чета мисли. Май го разочаровах.

„Какво да ѝ кажа, за да се върне?“

Една от най-абсурдните идеи, но и може би най-често срещаната е, че психолозите сме манипулатори, които с думи подтикваме хората да извършват определени действия. Първия път когато изпитах силата на това убеждение беше след раздялата на двама мои приятели. И без друго нестабилната им връзка беше приключила сравнително гладко, но мъжът не искаше да приеме случващото се.

„Добре де, кажи ми, какво да ѝ кажа, за да се върне?“ упорито настояваше той, вярвайки, че съм способна да му подам вълшебната точна реплика, която да повтори на бившата си половинка и да заличи месеци скандали. Препоръчах му колега, към когото да се обърне, но така и не отиде. И до днес твърди, че той няма никаква вина за онази раздяла и проблемът е изцяло в момичето. А аз не съм никакъв психолог, защото не съм му помогнала да си върне половинката.

„Значи и ти си малко луда!“

Когато за пръв път отидох в психиатрична болница с идеята да проуча възможностите за работа, познати ме предупредиха, че там „лекарите са по-луди от пациентите“. Спонтанната ми реакция беше да се намръщя на подобно пренебрежително изказване. Основната идея, с която се сблъсквах и в последващите години, беше, че за да се занимаваш с психичното здраве на другите, вероятно твоето не е съвсем добро. Един вид, чрез професията си компенсираш собствените си недостатъци.

Чашата преля когато и моя близка ме попита „Ти с тази професия не полудяваш ли? Какво ти има на теб, че го правиш това?“ Въпросът ѝ ми напомни за психиатрите в онази конкретна болница – опитах се да оценя риска от това да изглеждам по същия неадекватен начин. Но после си дадох сметка, че същия въпрос мога да задам на адвоката, който се опитва да измъкне убиец от наказанието му, лекаря, който се рови из вътрешностите на пациентите си, зъболекаря, който човърка устите на хората, вероятно и на всеки друг. В края на краищата, така както инженера го интересува как работят машините, мен ме интересува как работи съзнанието, толкова е просто. Сигурно компенсираме различни недостатъци. Добре, че ни има всички!

„На мен защо не ми даде същото упражнение, което даде на нея?“

Имах две клиентки, които се познаваха. Едната ми сподели, че извън сесиите ни, те двете обсъждали какво са правили, понеже си били близки и им било интересно. И понеже и двете бяха с едно и също главно оплакване – тревожност – първата ми беше обидена затова, че не съм ѝ дала упражнения като на приятелката ѝ. В съзнанието на много хора е закоравяла представата, че конкретен проблем има конкретно решение и то е общовалидно за всички с този проблем. По тази логига, след като и двете се оплакват от тревожност, и двете би трябвало да работят по един и същи подход.

Отново се сетих за болницата – ако бяха отишли там, почти сигурно е, че щяха да им дадат едно и също лекарство. В психотерапията обаче, нещата са строго индивидуални. Един проблем се развива при специфичния човек по специфичен начин и моята работа е да разбера именно това – защо тя, защо тревога, защо сега, как и кога се е стигнало дотук. Не е възможно да има двама души с идентични истории, макар и да са с една и съща диагноза. Ефективният терапевт изгражда плана за лечение върху тази уникалност.

Подобни истории заслужават собствена рубрика, така че няма как да ви разкажа всички в мъничкото пространство тук. Макар и развеселяващи, те ни учат на нещо. Сигурна съм, че и колегите ми могат да разкажат още много!

 


Ако статията Ви е харесала, вижте още теми от ПСИХОТЕРАПИЯ или научете повече за когнитивно-поведенческата терапия. За да запазите час за консултация, ползвайте формата за контакт