Лилия Старева е доктор по философия, литератор, фолклорист и писател, чийто основен творчески фокус е българският фолклор. С повече от три десетилетия изследователски опит, тя работи за съхраняването и популяризирането на българските традиции, обичаи, митове, легенди, пословици, поговорки и приказки. Дълги години е била водеща на рубриката „Празничен календар“ по програма „Хоризонт“ и в момента е председател на фондация „Детето и фолклора“. В тази роля тя продължава да допринася за опазването на културното наследство. Лилия Старева е автор на два исторически романа, седем енциклопедии за българските традиции и множество специализирани сборници, които обединяват народната мъдрост.
Днес ще ви представя част от нейнити вдъхновяващи проекти, но преди това няколко думи затова как се пресякоха пътищата ни. Преоткрих любовта си към фолклора преди няколко години в един от проектите на АБУЖЕТ, в който участвах – „Живи Легенди”. На сайта на проекта можете да прочетете подбрани интересни и позабравени истории от някои от най-популярните ни туристически дестинации. А отделно от това, в психологическата ми практика все по-често възниква темата за родовата принадлежност и почитането на обичаите и традициите, особено в контекста на семейните взаимоотношения. Помислих си, че едва ли има по-подходящо време да поговоря с Лилия от навечерието на Коледните празници.
Ти си философ по образование и работиш като колекционер на българска народна мъдрост. Какво те привлече към нашите митове, легенди, обичаи и традиции, темите, по които имаш толкова много издадени книги? Къде е според теб допирната точка между философията, психологията и фолклорът?
Ако философията се опира на базови характеристики на обществения и личностен живот, то философия и фолклор със сигурност имат допирни точки. С различни подход и израз, те и двете говорят за базови въпроси на нашето съществуване и света, в който живеем. Кой, защо и как е създал този свят? Какво е мястото на човека в него? Защо сме тук на тази земя? Въпроси откакто съществува науката философия и въпроси много по-древни от нейното начало. Задавали са си ги много преди това предците ни, питали са се, отговаряли са в разкази – приказки и митове. Нямали са енциклопедии, научни книги, учени,професори, академици. Били са едновременно ученици и учени изследователи. Наблюдавали са света не от страни, а като част от него, отвътре, имали са сетива да го докоснат без сложна апаратура, със собствените си чувствителни сетива.И са открили твърде точни зависимости. Вселената е огромна и ние сме част от нея. Живеем в средата на триизмерен свят – земя, под нея и небе отгоре. Най-добрият начин да се чувстваме добре е да съзнаваме хармонията навсякъде в природата. Да съзнаваме и създаваме хармония в отношенията си, както с нея, така и с хората, сред които и с които живеем – общество, семейство. И, което е още по-важно, открили начини,по които това да стане.
Може да се каже, че цялото ни фолклорно наследство, приказки, митове и легенди, ритуали за календарните и семейни празници, песни, благословии, пословици и поговорки… по свой начин съдържат част от този моралноетичен и практичен опит на предците ни. Коледуването е посветителски ритул, част от порастването на момците. Лазаруването е ритуал – инициация на девойките. Песните, с които благославят и наричат добро за всеки член на фамилията и обществото, са своеобразно училище за живот. В целия сватбен ритуал действията на ритуалните лица показват начина, по който ще се подреди новият живот на младите, а и на всички от рода, след венчавката. Митологичният образ на светците от празничния календар също е образ на морала и ценностите, които е добре да се знаят и притежават, за да живее човек в хармония с природните и людски закони.
Колкото и различни да са днес и хората и законите, според които е устроен животът, в основата си съдържат един безценен практически и нравствен опит, осъзнат и предаден ни от най-стари времена. Познаването на тези закони е задача и на съвременно философско поглеждане към вечните въпроси на битието. И заедо с това към осмисляне на тяхната значимост от гледна точка на психологическите механизми,с които търсим и се приближаваме към хармония в отношенията си с другите, с живота навсякъде около нас. Възможност за съединяване на микро и макрокосмоса в личен и обществен план.
Наблюдавам два типа млади хора сред своите клиенти. От една страна са тези, които проявяват пълно безразличие към нашите традиции, не ги познават и не ги следват, а от друга – онези, които сляпо се придържат към ритуали, без да влагат особено разбиране за тях. Какви са твоите наблюдения в работа ти с младежи във фондация „Детето и фолклора?“ Какви са децата, които се интересуват от фолклор? За тях ли направи клуб „Млад откривател“?
Може да се направи различна типология на отношението на младите днес към фолклорните традиции. Правя уговорката, че няма чисти типажи, че границата между крайния отрицател и сляпо изпълняващия напр. не е веднъж завинаги очертана. Във всеки краен отрицател се крие потенциален готов да повярва в нещо, което му се е струвало невъзможно. Сляпоизпълняващият също може в един момент да се разочарова и откаже да следва ритуали, както допреди това дълго време е правил. Възможността в сближаване по посока на доверие в ценностите, с които фолклорът може да обогати и подобри животът ни днес, е да го направим близък,разбираем и смислен. Как става това е задача на собствен избор на всеки специалист, педагог, родител.
За мен лично и за хората, с които работя във фондация“Детето и фолклора“, най-възедйстващ модел за доближаване на деца, юноши и младежи към народната традиция, култура, светоусещане, история, е включването им в творчески дейности и изява чрез тях. Илюстрация или превод на фолклорни образци, озвучаване на митове, легенди, приказки, запознаване с културното ни наследство и представянето му в различни формати пред различни публики.
Клуб „Млад откривател“, който организирахме в 19 СУ „Елин Пелин“ в София с ученици от 7-и клас имаше за задача именно да доближи юношите към културно-историческото ни наследство чрез примамливия образ на откривателя. Една нетрадиционна идея на фондацията, подкрепена от нетрадиционни личности – журналисти-пътешественици, учени от различни области. Биляна Траянова, Георги Милков, Магдалена Гигова, Пламен Старев нямат нужда от представяне. Записки от пътешествия с ръчния багаж или без багаж. Пътешествия, но не като туристи, а като откриватели. Маги Гигова го каза с едно изречение: „Туристът отива да види това, за което е прочел в туристическия справочник и има очи само за него. А откривателят има очи и съзнание за неща, които са извън туристическите справочници.“
Как да бъдат отворени тези очи? С въпроси–игра проф. Нели Бояджиева им подсказа какво можем да открием в природата, в града, за хората около нас, за себе си, какви качества трябва да притежава откривателя, за да ги развиваме. Според Биляна Траянова, откривайки света, всъщност откриваме себе си. Георги Милков, както само той умее, разказа за играта на „нещотърсачи“ с братовчедите му в далечното детство и за последното си откритие в семейната къща – тайната стая. С Елисавета Динева за кратко се превърнаха в търсачи на съкровища в Регионалния исторически музей на София. Пламен Старев им разкри част от скритата индивидуалност на старите софийски къщи.
Във всяка от срещите членовете на Клуба към 19 СУ „Елин Пелин“ правеха свои открития, променяха представата си за София, която мислеха, че познават, а се оказа, че тя крие доста тайни, които са дочакали откривателите си, или още ги чакат.
И за да не остане новото знание само спомен, участниците в клуб „Млад откривател“ под ръководството на доц.д-р Биляна Топалова, ръководител на катедра „Телевизионно, театрално и киноизкуство“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“, създадоха екип от млади творци, оператори, режисьори, монтажисти. Те откриваха „своите“ предпочитани паметници на култура, история и памет в София. Заснеха ги и създадоха Дигитална карта на културно-историческите маршрути на столицата. На практика се превърнаха в автори на културен продукт, популяризатори на културно-историческото ни богатство и активни участници в дейностите по привличане на още по-голям туристически интерес към града.
Страхотно е, че младежите имат възможност да „правят” фолклор. От психологическа гледна точка, познаването на корените развива чувство за принадлежност. Традициите и обичаите имат задачата да приобщават. Те са един от начините да преживяваме себе си като „ние“ на фона на другите „те“, да се държим като група, да си оказваме взаимопомощ, като всичко това е с цел съвместното ни оцеляване. В последните години наблюдавам все по-голямо разединение на обществото ни, все по-голяма поляризация на мнения по всяка тема, опити за налагане, за дискриминаране на другия. Като че ли имаме нужда от повдигане на колективистичния дух повече от всякога. В твоята практика, фолклорът помага ли за това на децата?
Ако по принцип фолклорът съдържа остовните морално-етични закони и ценности на обществото, той наистина е част от неговото обединение, общо живеене. Днешният морал и ценности се движат по други закони и, както казвате за част от клиентите ви, те са отживелица и неприемливи. За друга част са механично изпълнявани ритуални практики, които само механично могат да предполагат сближаване.
Смятам, че наследеното от предците ни знание е мъдро, полезно и добро за живота днес. Смятам, че то може да стане достъпно за повече хора и да открои нова типология на възприемането им. Също, че децата и юношите са най-близки до това наследство. Фолклорният човек е бил дете, което само е трябвало да се образова и създава своя ценностна система. Приказната им форма на изказ е най-близка до детето и то вниква зад сюжета, разбира посланията за добро, полезно, красиво, зло…В мита и приказката те не се обясняват, докосват и въздействат направо. Ритуалите, обаче, имат нужда от обяснение днес. Заедността е основата на повечето празнични ритуали. Начинът да въздейства е отиване зад това, което се прави, разчитане на символичното послание, което носи. Това послание почти винаги е по детски просто, въздействащо, магическо. Ако напр. се знае, че в празничната погача са събрани хиляди смлени зрънца в едно, че те са слепени, заедно са едно в друго, питата ще престане да бъде просто хляб за ядене.Заедността в ритуалните практики е във всички празници, на трапезата, в благословията, песните и наричанията.Ще яоткрием и в приказни образци, митове и легенди. Ако се намери форма за разкриване на тази символика по интересен, любопитен начин е възможно да се почуства и като желание за заедност в семейството, близките хора, обществото като цяло.
Опитът на фондацията с деца от различни възрасти показва, че не е трудно да се предизвика любопитството и интереса им. Творческите задачи са изключително добра възможност. Да илюстрираш, преведеш, разкажеш даден обект на историческото и културното наследство на народа ни означава да го разбереш, да откриеш, да го харесаш, да се изявиш като творец чрез него. Да се почустваш като автор на смислен културен продукт и в известна степен като участник в културнияя живот. Това е привлекателно и силно въздейства върху младата личност.
Не мога да не те попитам в ролята си на майка, как да запаля интереса на моето дете към фолклора? Защото традициите и вярата могат да бъдат важен ресурс за устойчивост на стрес и ми се иска да ги култивирам. В моето детство си спомням, че имах книжка с български народни приказки, които са доста по-поучителни от това, което днешните деца консумират. Ти също наскоро издаде книга за деца – разкажи ми и за нея.
Всичко, което казах за начините, по които работим във фондацията, се отнася и до работата на родителя. И аз прилагам точчно това, опитвам се да обясня, да не казвам „трябва“, или „фолклорът е много важно нещо“… Разказване, показване, навлизане в чудесното и приказното, което само ще въздейства за добро.
Последната ми книга „Морски приказки“ не е фолклорен текст. Героите й са две съвременни деца на по 9 години. Както се казва в подзаглавието, тя е за „Две земни деца и приятелят им делфин“. Но в не малка степен в нея могат да се открият препратки към фолклорни сюжети, идеи, образи. От дългото живеене в приказката, наречена „български фолклор“, те просто са в главата ми. Навлезеш ли навътре в това огромно богатство от образи, символи, мъдрост и доброта, няма излизане, дори когато сюжетите са съвсем съвременни. Така стои въпросът ни и със заедността. Колкото по-надълоко пристъпим в мисловността и ценностите на предците ни, толкова по-заедно можем да се окажем.
Благодаря ти за този разговор. Сигурна съм, че можем да го продължим в още по-голяма дълбочина, но се надявам читателите ни сами да достигнат до своите изводи. Да им пожелаем сплотени и топли празници, да пазят детското в себе си, да заразяват децата си с любопитство и да превръщат ритуалите в игри! И когато децата пораснат, да могат да изградят една сплотена и устойчива общност! Весели празници!
