В петък (14.11.) по кината излезе новият български филм „Един грам живот”. Темата е наркотичната зависимост при подрастващите и необходимостта от превенция. Идеята за филма е на едноимената гражданска инициатива, която обединява родители на деца, пострадали от употреба на наркотици, а историите, които ще видите са истинксите истории на техните семейства.
Ефекта, който филмът цели е да провокира всяка майка и всеки баща да направят себеоценка в собствената си родителска роля. Защо? Защото тяхна е отговорността да осигурят защитена среда за своите деца. Не разбирайте „защитена” погрешно. Това не е среда, в която за подрастващите да отсъства какъвто и да било дискомфорт, нито пък такава, в която родителите да сесъобразяват с всички прищевки. Това е просто среда, в която подрастващите могат да си позволят да бъдат уязвими и да отработят своята уязвимост. Среда, каквато героите в „Един грам живот“ нямат.
Каква връзка има това с наркотиците, може би ще попитате. Връзката е такава, че именно уязвимостта е факторът, който превръща обикновения тийнейджърски бунт срещу авторитетите в зависимост. Както подчертават от гражданската инициатива, 80% от осмокласниците в България са опитвали наркотици. Едва една малка част от тях обаче развиват зависимост. Това е частта на най-уязвимите – онези, които нямат поддържаща среда, които не срещат ангажираност или дори само интрес от страна на родителите си, или които имат ранно травмиращо преживяване. Там рисковете са най-големи.
Всеки от нас си мисли, че е добър родител. Насилникът е убеден, че възпитава дисциплина, работохоликът е убеден, че печалбата му е в полза на детето, отсъстващият родител е убеден, че възпитава независимост и изгражда капацитет за самостоятелно справяне с житейските предизвикателства и прочие. Но осъзнаваме ли къде е зравословната граница в диапазона между полезното и вредното? Да, добре е да имаме конкретни очаквания към нашите деца, защото така ги учим на отговорност, но прекормерните очаквания имат обратен ефект. Добре е да даваме свобода, за да развиват децата ни инициативност и саморегулация, но прекомерната свобода ги обърква. Добре е да научим децата си да се противопоставят на влиянието на връстниците си, но критиката на същите тези връстници ни превръща в чудовища в очите на децата. Нищо крайно не е полезно.
Живеем в ерата на двуполюсното мислене. Под влиянието на социалните мрежи и медиите често губим перспектива за „златната среда”. Нещо или е така, или е иначе. Веднъж щом си изберем лагер в тази битка между черното и бялото се обграждаме с невидимите стени на споделеното мислене, като отричаме напълно и безпардонно противоположната гледна точка. Другият става враг. Другият греши. И така се лишаваме от най-ценното преимущество на възрастния – критичното мислене и обективността. Как да възпитаме децата си в нещо, което ни се изплъзва на нас самите?
Родителите, които виждате във филма са напълно реални образи – не са преувеличени и не са лоши. Може би на моменти ще си кажете „Няма такива родители в действителност!” или пък ще ги заклеймите като еди-какви си. Но тъжното е, че ги има. Защото за всеки от нас е лесно да се увлече в рутината на ежедневието и енергията му да стигне само за няколко приоритета. Всеки от нас е изправен пред риска да прекоси неусетно границата между полезното и вредното. Затова е добре понякога да допускаме, че грешим и периодично да си правим себеоценка. Да се вслушваме в обратната връзка, която получаваме от собствените си деца, от роднини и приятели и ако тя ни изненадва – да се обръщаме към специалисти. Може би наистина имаме сляпо петно. Може би грешим повече, отколкото сме готови да допуснем. Не е лошо да грешим, лошо е да не се поучаваме от грешките си.
Така започва истинската превенция. А вие как обичате децата си?
Научете повече за мен и когнитивно-поведенческия подход.
Ако сте социално-отговорен бизнес, вижте и предложенията за фирми.
За още теми от света на психологията следете моя блог.
