Как травмираме децата си?

---

Всеки път когато дете посегне към живота си цялото общество подскача като ожилено от оса. Случаят от Пловдив тази седмица не беше изключение. Веднага заваляха коментари. Вместо съболезнования се разменяха обвинения, търсеха се причинители, анализираха се взаимоотношения. Всичко в областта на догадките. Едни обстрелваха родителите, други – учителите, но никой, разбира се, не погледна в своята паница.

Не вярваш, нали? Живееш с убеждението, че няма да влезеш в статистиката, че на теб ще ти се размине, че ти си по-добър родител, че училището на твоето дете е по-добро, че твоето дете е по-адаптивно. Всичко това са защитни механизми, които ти помагат да заспиваш спокойно вечер. А всъщност, гаранции няма. Когато детето ти е вече възрастен и осъзнато започне да изследва своята болка, неизбежно ще посочи онези твои думи, действия и отношения, които са се загнездили в начина, по който вижда себе си. Ако е успяло да ги преодолее.

„В живота ми не се е случило нищо кой знае колко неприятно, но въпреки това съм нещастен.“ е нещо, което чувам изключително често. Това „неприятно“ нещо обикновено попада в категорията на явните травмиращи събития – физическо, сексуално или емоционално насилие, липса на грижи – физически и/или емоционални, дисфункция в домакинството (психично заболяване в дома, насилствено отношение към майката, развод, лишаване от свобода на член от семейството, злоупотреба с алкохол или наркотици, смърт, тежко заболяване). Когато едно дете преживее или ежедневно преживява такива събития, рискът за влошаване на психичното му здраве нараства. Но това не е пълната картина. Отсъствието на подобни събития не е рецепта за щастие.

В семейната динамика винаги се разменят имплицитни съобщения – неща, които не казваме открито, които дори може да не осъзнаваме, че демонстрираме с поведението си. Това са съобщения, които чувствителните радари на все още емоционално развиващите ни се деца улавят, а нямат способността да преработят. Най-често срещаните липси, пораждащи се в семейната среда са: липса на емоционална валидация („Няма от какво да те е страх“) или забрана за негативни емоции („Спри да плачеш!“), липса на уместен и отзивчив физически допир („Вече си голям за прегръдки“), липса на безусловна обич (обич за това какво детето е, а не какво прави – „Ако искаш да те обичам, прави това или не прави онова“), липса на гордост от идентичността и наследството, липса на споделено време и качествен контакт, липса на развиване на способност за наслаждаване на момента и забавление, липса на усещане за собствени способности и свобода за преследване на собствени цели, липса на здравословни граници и уважение. Няма перфектни родители, затова и няма деца без абсолютно никакви липси. Напускайки семейната среда, в която вече са се породили някои липси, детето попада в училищната среда, където върху вече обострените му нужди могат да се насложат още и още предизвикателства. Без стабилна основа, ресурсите му за справяне са ограничени. А когато страданието стане прекалено силно и подкрепа няма от никого, изходът остава само един…

Наличието на травмиращи събития не предопределя живот със страдание. Ако детето расте в среда с разумни и ясни граници, в атмосфера на безопасност и обич, то ще преработи липсите си и няма да развие маладаптивни схеми. Но когато средата не предоставя адекватно посрещане на емоционалните нужди, започва изграждането на един неудовлетворен възрастен.